За едното хоро...

Задължителното изучаване на народни танци в училище е поредната тема, която стана повод за бурни спорове. Думата "задължително" отдавна ни кара да настръхваме преди още да сме разбрали и обмислили същността на нещата. Обожаваме да се противопоставяме, да отричаме, да се опълчваме срещу... Сигурно си мислим, че това ни прави активни, оригинални, демонстрираме как от нас зависи всичко. Така и с народните танци. Нима не са задължителни останалите предмети, които се изучават в училище, наред с тях - музиката и физическото възпитание? И какво лошо има в задължаването на тотално обездвижените и увредени от малки наши деца да танцуват в рамките на учебния процес? Ако ги оставим да избират сами, те и физкултура няма да посещават. Обичат да играят футбол, но - на смартфоните. Само че това няма да ги направи здрави и енергични.
Какви са тези архаични измишльотини, възмущават се някои - хоро, ръченица?... Е да, друго си е да ходиш на аеробика, на фитнес - модерни по цял свят занимания. Всъщност за какво е поредната тупурдия - за по две хора на година, които децата ще трябва да научат във всеки клас? За една идея, която тепърва предстои да бъде изяснена, нормативно и педагогически подплатена. Освен чисто физическата полза, която няма как да бъде отречена, децата ще развият двигателна култура, ще се запознаят с красотата и стойността на родните традиции и фолклор, ще се научат да се гледат в очите и да се държат за ръце, ще изживеят усещането за единение с другите. И най-сетне - когато се наложи да се хванат на хорото на сватба, на площада на Нова година или по друг празничен повод, няма да се срамуват, че японци и американци, дошли от онзи край на света, го играят по-добре от тях.
При подобни реакции няма защо да се чудим, че чужденци издават и разпространяват музикални албуми и филми, представящи уникалния български фолклор.