Да ви имаме цената, г-н Ренци!

Доживяхме да ни кажат, че по въпросите на морала трябва да сме по-ниски от тревата и по-тихи от водата. Заявиха ни го не с дипломатическо усукване, а в прав текст. И не чрез коментара на някой вестник или телевизия, а с позицията на един от премиерите, и то на страна-основателка на ЕС. Поводът за невчесаното изявление на Матео Ренци, министър-председателя на Италия, е непостигнатото все още единодушие в ЕС за приемането на мигрантите, но посланието далеч надхвърля тази рамка. Не било редно страните от Източна Европа "да диктуват условия", с което можем да се съгласим, но и - забележете - "да учат на морал". Защото Западна Европа платила политическата цена за разширяването на ЕС на Изток. Политици и партии там загубили гласове заради европейската идея.
Да им имаме цената, биха възкликнали мнозина у нас. Ние си загубихме живота, а те си загубили... гласовете. Ако не са Меркел и Оланд, или Камерън и Ренци, други ще са начело, но това няма да промени кой знае колко положението на гражданите в техните страни - то ще си остане добро. Както и ако не е Борисов, ще е някой друг, но това няма да промени кой знае колко положението на гражданите у нас - то ще си остане лошо. Защото онова, което не трябваше да се случи, се случи. Не само поради собствената ни глупост, но и заради рецептите на старата част на ЕС, чиито лидери сега се оплакват от високата политическа цена.
В резултат на прословутите реформи сега България няма от какво да изкарва пари да си плаща кредитите, камо ли да осигури добруването на народа си. Трупаме заем върху заем, влизаме в дългова спирала и неотклонно вървим по гръцкия път. Само че южните ни съседи имат какво да разпродават, а ние вече всичко стойностно сме го харизали за жълти стотинки или сме го затворили. Под натиска на европейските предписания и с услужливото "йес" на наши управници се отказахме и от козлодуйски реактори, и от новата централа в Белене, от петролопроводи и газопроводи, кажи-речи от всичко, което можеше да ни носи приходи. Промишлеността ни е олекотена, земеделието твърде бавно се възстановява от ударите на ликвидационните съвети, вече няма и пазари, на които да стъпим. Военната ни индустрия е съсипана, и то когато оръжия се търсят повече от всякога. Нарязахме си ракетите, подарихме танковете, съборихме оградите по границите, а сега променяме законите си, за да могат турски самолети да пазят небето ни. Имаме малко все още незасегнат от бетона и от пиянските набези на нископлатените слоеве туризъм. И евтина, но вече неквалифицирана, работна ръка, която най-често диша лепило в обувните предприятия или си боде очите в шивашките цехове. И това е почти всичко, ако не броим администрацията и други институции от непроизводствената сфера.
Четвърт век след промените България е обезкървена повече, отколкото дори след най-тежката война. Близо два милиона емигрираха, обезлюдяването на обширни за нашите мащаби територии вече е плашещо. Наши са почти всички негативни рекорди в целия ЕС - най-малко раждаме, най-много умираме, с най-висока смъртност сме от инфаркти и инсулти, най-бедни сме и с най-голямо неравенство в доходите. Жестоки са пораженията в здравеопазването и духовната сфера. Ето, това е цена, за която си заслужава да се повишава глас, а не за онази, от която страда г-н Ренци.
Да не сме ви карали да идвате при нас, ще възрази някой като италианския премиер. И ще бъде прав, но само донякъде. Защото ние си имахме подреден живот. Може би плюсовете му бяха малко, особено от днешна гледна точка, но пък и бедите, които после ни сполетяха, бяха немислими, пак от днешна гледна точка. Имахме какво и с какво да произвеждаме, къде да го продаваме, доходът се разпределяше несравнимо по-справедливо от сега. Духовният живот, макар и натъпкан с идеология, беше по-пълноценен от днешния, също пронизан с идеология. Здравеопазването и почивното дело бяха по-достъпни. Вярно, моделът беше еднопартиен и изборите се печелеха почти със сто процента, но и сегашният многопартиен вече дава почти същите изборни успехи.
Всичко това ние го жертвахме. И поради независещите от нас промени върху "голямата шахматна дъска", но и според желанието на мнозина от нас да станем част от един по-богат свят. Години наред бяхме убеждавани в това, и то през уж непреодолимата "желязна завеса". Може би бяхме наивни във вярата си, че онзи, в чиято сфера на влияние минаваме, ще почне като досегашния ни покровител да поощрява лоялността ни, като строи у нас заводи, язовири, централи. Вместо това, новият ни настойник ни запрепъва с квоти, критерии, регулации и регламенти. И когато ги изпълнихме, не само се озовахме на дъното на ЕС, но дори и ни упрекнаха в неморалност. Макар че правото да укоряваме е наше. Защото ние платихме реална, и то свръхтежка, цена за озоваването си от една в друга сфера на влияние. А не само политическа, както е при г-н Ренци.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info