Докосване до Сергей Есенин

Камен МИХАЙЛОВ

Веднага след смъртта на Сергей Есенин през 1925 г. излиза статията на главния редактор на в. "Правда" Николай Бухарин, която "изхвърля" "най-руските" стихове на поета от училищните и университетскте програми на съветска Русия. Заглавието й е многозначително "Зли бележки". Ето нейната квинтесенция: "Есенинщината, изцяло взета, е отвратително, напудрено руско псувачество, изобилно напоено с пиянски сълзи и поради това още по-гнусно. Една капризна смесица от кобили, икони, цицести жени, горящи свещи, брезички, луна, кучки, господ-бог, некрофилия, изобилни пиянски сълзи и трагично пиянско хълцане; религия и хулиганство, любов към животните и варварско отнасяне към човека, особено към жената, безсилни напъни за широк размах в тесните стени на най-долни кърчми, разпуснатост, издигната до принципна висота и т.н.: всичко това под шапката на псевдонароден национализъм - ето що е есенинщина". Както се казва: "Никой в собствената си страна не е пророк!"

Родният дом на Есенин в с. Константиново

И докато в тогавашния СССР "правоверните" доктринери клеймят стиховете, живота и дори смъртта на Есенин, у нас в некролога за него Димитър Осинин пише: "Синът на селото и пленникът на града, пророкът, раздрал дрехата си в тревогата между два свята, поетът, понесъл кръста на преходните поколения, падащ под него примирено и ставащ отново с бунт и проклятия, сърдечният певец на тънки усещания и груби хулиганства, младият руски поет Сергей Есенин свърши трагично. Той е знаменито явление на нашето време. В своята съдба въплъти съдбата на обширен кръг съвременници". По-късно и Ангел Каралийчев ще даде категоричната си оценка: "Сред съзвездието на многобройните руски поети от революцията остнаха само две големи звезди - Блок и Есенин. Другите са неизбежност. Сергей Есенин се яви в поезията като селянин - и в стиховете му има много свежест, чисто сърце и ведър поглед. Стиховете му са един личен дневник, където с протоколна точност са заисани поетическите сънища на една изключителна душа."
И днес - 75 г. след гибелта на поета, загадките около Есенин в Русия са повече от ясните отговори. Създателят на цяла философско-поетическа концепция за "дълбинния русизъм", за "скитството" се възприема сред част от съвременната руска критика ограничено-тематично - като "певец на селото". Откривателят на нови словесни енергии, залегнали в основата на модерното руско изкуство, се схваща единствено като "съставител" на причудливи метафори. Проникновеният лирик - като автор на сантиментални строфи за девически албумчета. Но най-кривото огледало, в което оглеждат Есенин, е идеологическото. Едните не могат да му простят, че не е вървял последователно с революцията; другите - че се е отдал на болшевизма.
В Москва, на Ваганковското гробище, видях неувяхващи цветя на гроба на поета. Обикновени руски жени, дошли отдалече, извършваха своето поклонение - в накъсаните оплаквания се вмъкваха стихове от "Писмо до майката". Няма руско празненство, без да прозвучи "есенинска" песен. Искрените слова на поета се преписват от ръка на ръка, продължават да никнат дружества от почитателки, назоваващи себе си "есенински невести". Завинаги запечатан в паметта е един от най-силните фрагменти в Шукшиновия филм "Калина алена" - документалните кадри на затворници, пеещи песни по стихове на Сергей Есенин. Майсторът-оператор "изоставя" изпълнителя и хора и "прелиства" грубите лица на осъдените, облъхнати от неочаквана одухотвореност - точно когато звучат изповедните слова "Аз ще се върна в родния дом..." Като изключителна библиографска рядкост могат да се видят евтини, нескопосно подлепени томчета, издадени в лагерите. Всичко това е "другият" негов живот - далеч от литературните и естетски мъдрувания, простонароден и единствено осигуряващ безсмъртие. Ако то е естественото отзвучаване на славата.
Обикновено се казва, че смъртта на Есенин е трагична. Спомените на свидетелите разкриват друго - тя е ужасяваща. Поетът дълго я вика, предугажда, вае подобно на скулптор нейните образи, като се стреми да надникне отвъд "черните кулиси". В стиховете му 398 пъти е споменато нейното име: виждана е като сестра, успокоителка, хармония, прераждане... Есенин режисира самия акт, замисляйки трагически ритуал - уговаря съвместно самоубийство с приятеля си - поета Волф Ерлих. На хотелската маса дори са оставени прощалните строфи, изписани с кръв. И все пак тя идва неочаквано. Толкова неочаквано, че тънките черти на рязанския красавец се сгърчват неузнаваемо. "Подпухналото му лице беше страшно - нищо в него не напомняше русия, къдравокос закачлив младеж с пламъчета в зениците" - разказва известният съветски писател и драматург Борис Лавреньов. - "Имаше нещо съдбовно в това, че чумната зараза на града, разложила чистата душа, се погрижва да обкръжи смъртта му с най-злостния декор - обстановката на проститутската хотелска стая. Мерзостта на запуснатата казионна обстановка, имитираща европейски разкош, немитите стъкла, ъгълът с хлебарки, в който на отвесната тръба на парното висеше изпънатото му тяло с издигната нагоре дясна ръка".
Но нищо не е сравнимо с посмъртната маска на поета. На нея са застинали космически ужас и непостижима печал. Какво ли прозрение е открила бездната в последния миг? Защото Есенин до трийсетата си година изпитва всички житейски разочарования, цялата низост на земните нрави. Малкото истински негови приятели свидетелстват, че е трудно дори да се посочи броя на "литературните сутеньори", живеещи и пиянстващи с името и от джоба на поета, влачейки го от кръчма в кръчма и същевременно - издевателствайки над таланта и името му. Тези "сподвижници" са обявени още на другия ден след смъртта му за главните виновници - предизвикали непомерното отчаяние и депресията на твореца.
А всичко започва с непомръкващата светлина на родното Константиново, което се откроява със своя висок землен бряг, надвиснал над пълноводната Ока. Пред очите се разкрива простор - чак до самия хоризонт. И още - само тук реката прави два великански завоя, повтаряйки буквата "S". Тази, с която започва думата "душа", или думата "спасение". За руснаците мястото е повече от мистично: всеки образ е раздвоен. И реката, и слънцето, отразяващо се във водите, и изгревите, и залезите. Отляво и отдясно към водната шир се спускат два оврага, оформящи грамаден конус. А на самия му връх е есенинският камък - мястото, откъдето поетът е наблюдавал необятната жива картина. Дори съвременният широкоъгълен обектив е безпомощен да обхване неръкотворното пространство.
Горе, най-високо на брега, по самия му център, се белее с внушителната си камбанария Божият дом - на името на иконата на Казанската Богородица. Тук синът на Александър Есенин получава име Сергей. Зад нея е родният му дом. Типична руска хата с покрив от тръстики. Стаичкте - малки-премалки, като куклени. Побират само легло и печка. А за да узнае човек какво е виждал дванадесетгодишният Серьожа, трябва да се досети да падне на колене. Тогава през ниските прозорци, в разделеното на три отделни стъкла пространство, ще изникнат и църквата, и брегът, и просторът с ниските облаци, и брезата с пожълтели листи (сега тя заменя червения клен). Височините на селото естествено приближават човек до небето - денем е толкова близка синевата, нощем - звездите. Така пътеводен е станал този блестящ лъч, омайващ дарените свише. Не случайно има такъв стих: "Може да стигна полека/до прозореца с ласкав лъч". Не случайно синовният благослов пожелава винаги да струи над родния дом "животворната неизказана светлина". Същата, която напуска завинаги сините очи на Есенин в мразовития ден преди Нова година.

Москва- София