Или го има, или го няма!

Атанас НАКОВСКИ

Многоетажната сграда стърчеше като кула над целия квартал. Знаеше се, че тук живеят доста важни особи - депутати, дипломати и други подобни. По етажите имаше и не малко апартаменти, обитавани от обикновени хора, но кой се интересуваше от тях? Те си живееха както всички останали. Докато онези, с високия обществен сан, се радваха на богати възможности. Само дето от вън това по нищо не личеше, освен по скъпите коли, които спираха пред входа, за да докарат или откарат този или онзи големец.
Някои от минувачите изобщо не обръщаха внимание на високия дом. И в множеството си може би дори не подозираха що за персони биха срещнали, ако влезнеха вътре. Докато живеещите в квартала, както се полага, бяха добре осведомени.
На едни им се искаше и те да са разположени в удобния разкош на важните държавни птици, но с отминаване на сградата отминаваше и желанието им, заменено от ясното съзнание, че изпълнението му е невъзможно. На втори пък - душата им се изпълваше със завист към големците, за които бе построен този рай, и за да им олекне, теглеха им по една майна.
Така изглеждаше отвън. А отвътре?
Ами отвътре хората не мислеха като минувачите, не се опитваха да си представят как живеят важните държавни персони. Те просто го знаеха, но това не им пречеше да ги поздравяват при среща в широкото като площад входно антре. Приказваха си с тях в асансьора, дори им ходеха на гости, когато ги поканеха, с една дума - живот като живот. Ако един вид живот можеше да се сравнява с друг, разбира се!
И така, до деня, когато доведоха депутата Христо Христов Христов, когото за по-кратко наричаха депутатът Х, да види къде ще го настанят да живее.
Пълен, червендалест, с къдрава руса коса и големи уши, но не като на заек, щръкнали нагоре, а леко увиснали, като на кокер шпаниол, депутатът Х прекрачи прага на апартамента, и още видял не видял къде е влязъл, заяви:
- Аз и семейството ми не можем да живеем в такава дупка.
След това направи още една крачка, обърна се към придружителите си и с прекалено сериозно изражение на червендалестото си лице, сякаш се готвеше да почне важно изказване в парламента, заяви:
- Вие ми се обадихте и ме поведохте насам без много обяснения. Но не мълчахте, само дето говорехте за други неща, а видът ви бе такъв, сякаш се опитвахте да ми внушите, че ме водите едва ли не в рая! А то какво излезе?
Още няколко крачки насам-натам, обърна ръцете си с дланите нагоре, сякаш се готвеше да поднесе някому нещо, и поклати глава като човек, срещнал голямото си разочарование:
- А то какво излезе? - повтори той. - Какво излезе? - отново обърна ръцете си с дланите нагоре, и с подигравка подкани придружителите си. - Огледайте се, огледайте се! Ето, вижте онази стена насреща! Вижте на какво приличат радиаторите на парното! Вижте тавана! Не - казах го вече! В тази дупка не може да се живее! Или ще превърнете апартамента в нормален дом, за нормални хора, или кракът ми повече няма да стъпи тук! Защото аз съм нормален човек!
Повече от нормален - помисли си единият от двамата му придружители Томов, млад човек, през чиито големи, тъмнокафяви очи гледаше нескрит сарказъм. - Един напълно нормален дупетат!
Неотдавна бе прочел в хумористичната страница на един вестник това "дупетат" и оттогава то рязко напускаше мозъка му.
- Разбрахте ли какво ви казах? - запита депутатът Х.
Въпросът прозвуча като край на изказването му.
- Разбрахме повече, отколкото предполагате! - каза Томов.
- И какво е това "повече"? - запита Х.
- От просто - по-просто! - отговори запитаният. - Ще предложим да започне основен ремонт на апартамента! Само дето не сме в състояние да предложим повече!
- Какво повече? - отново въпрос на депутата.
- Ами да се построи нова сграда!
- На ваше място аз непременно бих го предложил!
Вие сте царе на предложенията! - помисли си Томов. - Като нищо бихте предложили реките да текат нагоре, а вашите служебни коли да летят като хеликоптери!
Когато доложиха как е минал прегледът на апартамента, в който ще живее Х, и как е реагирал той, та се е стигнало до обещание за основен ремонт, шефът на "Службата по настаняване", едва преглътна псувнята си.
- Не можахте ли да му обясните - все пак сдържайки нервите си, запита той двамата придружители, - че всички негови колеги живеят в същите апартаменти като този, дето сте му показали?
- Да обясниш е едно - каза Томов, - а да разбереш и приемеш обяснението е съвсем друго! Е, тъкмо след това съвсем друго се стигна до обещанието апартаментът да бъде основно ремонтиран!
Шефът повече нищо не каза, след което почна каквото почна. Тоест - ремонтът, за който от категорично по-категорично бе настоял депутатът Х.
Ако под ремонт, естествено, се разбираше пълната подмяна на всичко, дето можеше да се смени, без да бъде разрушавано - стени и тавани на стаите, инсталации - електрическа и водопроводна, радиатори на парното, дограми на прозорците.
И всичко това - сменяване, разглобяване и сглобяване, пробиване и запушване на дупки, придружено от страхотен шум и патърдия. Шум, който обсебваше всички часове и напълно изгонваше тишината, за да не му пречи с правилата за спазването й.
Още след първото денонощие започнаха оплакванията и кавгите.
И както ставаше при подобни случаи, всичко се струпа върху домоуправителя. Той трябваше да изслушва, да отговаря, да успокоява. До когато можеше да търпи това, което му поднасяха последиците от депутатския ремонтен каприз, той дори се усмихваше. Но след седмите по ред оплакващи се, нервите му не издържаха:
- Какво искате? - почти иронично запита той. - Депутат!
Последното произнесе по-внимателно и без ирония, за да не прозвучи като отрицателно прозвище.
- Искаме да се спазват часовете за тишина! На какво прилича това - по всяко време на денонощието тропане, чукане, бръмчене на машини! - с глас, внушаващ уважение към говорещия, повтори оплакването възрастен мъж - елегантен, с бяла риза и връзка, гладко вчесан и с добре оформени мустаци.
- Такива като нещо създават законите и правилата - опита се да обясни домоуправителят. - А сега заради него се нарушават, защото е определено точно докога трябва да е готов апартаментът, за да се нанесе в него депутатът Х. И затова се работи непрестанно! А след като се настани? Само един Господ знае кога пак ще поиска нов ремонт! Какво мога да направя аз? Депутат!
- Щом става дума за депутат, правилата може да се нарушават, така ли? - запита възрастният мъж. - Аз също съм бил депутат в предишното Народно събрание, и за разлика от него, настоявам да се спазват правилата!
- Аха! - възкликна домоуправителят. - Значи и заради вас е ремонтирано така?
- Тогава сградата беше нова и повечето апартаменти още бяха празни! - връщайки се от миналото каза възрастният.
- Апартаментите и сега са като нови! - възрази домоуправителят. - Но щом толкова ви безпокои ремонтът, идете там, където работят, и им наредете да спрат! А после, когато дойде началството им да ми дърпат ушите, ще се застъпите за мен!
- Защо да отивам при работниците? Аз не съм домоуправител!
- Но сте били депутат и сте създавали закони и правила! Макар и бивш депутат, все пак сте негов колега и по колежки????? ще се разберете!
- Но него го няма! Там са само работниците!
- Ще им кажете кой сте, а те да докладват на ръководството си кой им е наредил да ремонтират само в работно време. Само в работно време!
- Не съм съгласен! Всеки трябва да си гледа работата - това е в законите и правилата, които сме създавали - а да спирате ремонта, когато се вдига такъв умопомрачителен шум, е ваша работа, на домоуправителя! Както е ваша работа да се грижите за тишината и спокойствието, които трябва да царят в този дом!
Дотук! - сякаш се изписа върху лицето му и кимвайки на придружаващите го, дошли да се оплакват като него, си тръгна.
Е, и сега какво? - помисли си домоуправителят. - Каквото и да направя, все аз ще съм виновният!
Той гледаше вратата, през която бе излязъл възрастният бивш депутат. През същата врата трябваше и сам да излезе, за да поговори с работниците. И после какво? Два пъти виновен - за дето е направил опит да се намеси в работата по ремонта, и защото въпреки намесата му, адският шум е останал да пречи на бивши и настоящи депутати да живеят в нормална тишина.
"Е, и какво сега? За това ли е домоуправителят, да бъде нещо като боксова круша, върху която всички, когато са ядосани, с удари върху нея - в случая върху мен - да се освобождават от неприятните си чувства?"
Поседя малко, обзет от тази представа, и после изведнъж се засмя.
"Защо не взема да поискам от ръководството на моята партия и мен да кандидатират за депутат, та ако ме изберат, да мога на всички да им показвам среден пръст!"
Доста време се смя, докато накрая се върнаха трезвите му мисли.
"Е и какво? Работата не е в средния пръст!"
Той се потупа по главата.
"А тук. И или го има, или го няма!"