Промяната на мнението като нагаждане към духа на времето

Милан Кундера

Милан КУНДЕРА е роден на 1 април 1929 г. в Бърно. Баща му, Лудвик Кундера, е известен музиколог и пианист, ученик на композитора Леош Яначек и ръководител на Музикалната академия "Яначек" в Бърно от 1948 до 1961 г. Самият Милан Кундера свири на пиано и известно време изучава музикология и музикална композиция.
Завършва средното си образование в Бърно през 1948 г. и през същата година става член на Чехословашката комунистическа партия. Учи една година в Карловия университет в Прага, след което се прехвърля във Филмовия факултет на Академията за музикални изкуства.
През 1950 г. е изключен от ЧКП за "антипартийна дейност" и за кратко време прекъсва следването си. През 1952 г. завършва Музикалната академия и преподава в нея история на западноевропейските литератури.
През 1956 г. членството на Милан Кундера в компартитята е възстановено. Той е един от известните интелектуалци по време на Пражката пролет през 1968 г. Изказванията му срещу окупацията от войските на Варшавския договор става причина да бъде забранено публикуването на негови произведения и до повторното му изключване от Комунистическата партия през 1970 г.
През 1975 г. Милан Кундера е поканен да преподава в университета в гр. Рен, Франция. Пред тогавашното ръководство на Чехословашката комунистическа партия за писателя се застъпва лично съпругата на френския президент. През 1981 г. получава френско гражданство.
През 50-те години на ХХ век издава три стихосбирки, от които по-късно се отказва. Публикува първите си разкази в началото на 60-те години, а през 1963 г. излиза от печат първият му сборник с разкази "Смешни любови", последван от "Втора тетрадка смешни любови" (1965) и "Трета тетрадка смешни любови" (1968). През 1965 г. дописва романа "Шегата", който близо две години се чете в ръкопис от приятели и анонимни читатели.
По време на престоя си във Франция се отдава изцяло на литературно творчество. През тези години издава поредица от заглавия, които почти моментално стават бестселъри на световния книжен пазар. През 1984 г. излиза "Непосилната лекота на битието". Следват "Изкуството на романа" (1986), "Безсмъртие" (1989), "Бавно" (1995),"Незнанието" (2000), "завесата" (2005), "Една среща" (2009) др. 
У нас издателство "Колибри" през последните 10 години издаде цяла поредица от заглавия на Милан Кундера, сред които: "Книга за смеха и забравата" (2001), "Шегата" (2001), "Самоличност" (2004), "Непосилната лекота на битието" (2004), "Незнанието" (2004), "Валс за раздяла" (2005), "Смешни любови" (2005), "Изкуството на романа" (2007), "Безсмъртие (2007) и "Бавно" (2009).
Тези дни излезе най-новата книга на Кундера "Завети и предателства (2011), която съдържа есета в превод на известната познавачка на неговото творчество Росица Ташева. Предлагаме на читателите едно от есетата в книгата, което със своето актуално звучене напомня колко лицемерни са понякога идеологическите промени и превъплъщения на личността и обществото.
Преди време нашумя скандалната новина, че през 1950 г. като студент Милан Кундера е бил доносник на чехословашките тайни служби. Това разкриха от чешкия Комитет за изучаване на тоталитарния режим.
От друга страна, остава неоспоримата представа за големия класик на литературата Милан Кундера, за неговото дълбоко интелектуално творчество, което събужда не само размисли за преломния XX век, но и прозрения за човешкото непостоянство и изменчивост, за истината и лъжата през новия XXI век.
Приятно четене!

Един ден една жена ми казва със сияещо лице: "Най-после няма Ленинград! Връщаме се към добрия стар Санкт Петербург!" Никога не ме е въодушевявало прекръстването на градове и улици. И смятам да й го кажа, но в последния момент замълчавам. В погледа й, заслепен от забележителния ход на Историята, предварително отгатвам несъгласие, а нямам желание да споря, още повече че в същия миг си спомням един епизод, който тя със сигурност е забравила. Същата жена ни беше дошла на гости, на мен и на жена ми, в Прага след руското нашествие, през 1970 или 1971, когато се намирахме в мъчителното положение на низвергнати. От нейна страна това беше знак на солидарност, за който искахме да й се отблагодарим, като се опитаме да я позабавляваме. Жена ми й разказа смешната история (впрочем странно пророческа) за един богат американец, настанен в московски хотел. Питат го: "Ходихте ли вече да видите Ленин в мавзолея?" А той отговаря: "Донесоха ми го за десет долара в хотела." Нашата гостенка помръкна. Тъй като беше лява (все още е лява), тя виждаше в руското нашествие в Чехословакия предателство спрямо скъпите на сърцето й идеали и намираше за неприемливо, че жертвите, на които симпатизираше, се подиграват с тези предадени идеали. "Не е смешно", каза тя хладно и само статутът ни на преследвани ни предпази от скъсване на отношенията.
Бих могъл да разкажа много такива истории. Промяната в мненията засяга не само политиката, но и нравите изобщо; да споменем отначало възходящия, после западащ феминизъм, възхищението, последвано от презрение към "новия роман", революционното пуританство, изместено от разпътната порнография, идеята за Европа, заклеймена като реакционна и неоколониалистка от онези, които по-късно ще я развеят като знаме на Прогреса, и т.н. Питам се: спомнят ли си или не някогашното си мнение? Пазят ли в паметта си историята на своите промени? Не че се възмущавам, когато хората си променят мнението. Безухов, бившият почитател на Наполеон, който се превръща в негов виртуален убиец, ми е симпатичен и в единия, и в другия случай. Жена, която е почитала Ленин през 1971 година, няма ли право да се радва през 1991 г., че Ленинград вече не е Ленинград? Има, разбира се. И все пак нейната промяна се различава от промяната на Безухов.
Безухов и Болконски се утвърждават като личности точно когато вътрешният им свят се преобразява. Точно тогава ни изненадват; тогава стават различни; тогава се разгаря свободата им и заедно с нея и идентичността им. Това са мигове на поезия и те ги изживяват с такава сила, че целият свят се устремява към тях с опиянения си кортеж от чудни подробности. У Толстой човекът е толкова по-тъждествен със себе си, толкова повече е личност, колкото повече сила, фантазия и интелигентност има, за да се променя.
Докато тези, които променят отношението си към Ленин, Европа и пр., се разкриват в своята неиндивидуалност. Промяната им не е тяхно творение, не е тяхно изобретение, не е каприз, нито изненада, нито размисъл, нито лудост; тя е лишена от поезия; тя е само прозаично нагаждане към променливия дух на Историята. Затова те дори не я забелязват; в крайна сметка те винаги остават същите - винаги са на правилната страна, винаги мислят това, което в тяхната среда е правилно да се мисли; променят се не за да се доближат до някаква същност на своя Аз, а за да се приобщят към другите; промяната им позволява да останат непроменени.
Мога да го кажа и другояче: те променят идеите си в зависимост от невидимия съд, който също променя идеите си; промяната им следователно е само облог за онова, което съдът ще обяви утре за истина. Сещам се за моята младост в Чехословакия. След първото опиянение от комунизма ние чувствахме всяка малка крачка срещу официалната доктрина като акт на смелост. Протестирахме срещу преследването на вярващите, защитавахме отричаното модерно изкуство, разобличавахме глупостта на пропагандата, критикувахме зависимостта на страната ни от Русия и т.н. Като правехме това, ние рискувахме нещо, не много, но все пак нещо, и тази (малка) опасност ни доставяше приятно морално удовлетворение. Един ден ми дойде една ужасна идея: ами ако тези бунтове са били продиктувани не от вътрешна свобода, не от смелост, а от желанието да се харесаме на другия съд, който някъде в сянката подготвяше бъдещите си заседания?


Милан Кундера:
Има четири велики автори

Нека малко опростим тази огромна тема и да се ограничим само до романа. По мое мнение има четири велики автори: Кафка, Брок, Мусил и Гомбрович. Наричам ги плеядата романисти от Централна Европа. След Пруст, не мога да се сетя за никой, с по-голямо значение за историческото развитие на новелата. Без познаването на тези автори, много малко от съвременната романистика би могла да бъде разбрана. Най-общо можем да определим тези писатели като модернисти, с което искам да кажа само, че в своето творчество те са били вдъхновени от търсенето на нови изразни форми. В същото време обаче те са напълно независими от каквато и да е авангардна идеология (вяра в прогреса, в революцията и т.н.). Тези автори никога не са говорили за необходимостта от радикални промени; не са считали за изчерпани възможностите на традиционния роман; единственото нещо, което са искали, е радикално да разширят тези възможности.

Из интервю на Милан Кундера за
The Review of Contemporary Fiction