Оцеляване

Казват, че в планината човек е най-близо до Бога, а в Родопите Бог направо е с него. Когато стане дума за тази планина, мнозина се сещат за нейната красота. За стада с овце и кози. За родопската песен, която стига чак до звездите. За гостоприемството на родопчани, които няма да оставят и непознатия гладен или на пътя. Тук, в Родопите, има обаче още една действителност наред с традициите и живите патриархални ценности. Тази действителност е доста мрачна. Нарича се оцеляване. И думата е слаба, за да се опише животът в малките селца и махали, чиито жители разчитат единствено на трудолюбието и търпимостта си. На тях наистина са им нужни Бог и вяра, защото единствено благодарение на тях са живи.
"Боровинките са нашият живот", казаха жители на с. Света Петка, намиращо се в Западните Родопи, съкрушени от смъртта на 21-годишния Мехмед. Момчето загинало, бягайки явно от мечка, докато беряло боровинки. Защото с беритбата на боровинки, горски ягоди, къпини, билки и гъби оцеляват стотици семейства в планината.

Гората ги храни

Трудно се разказва за това. Звучи романтично за гражданите, които свързват шепата боровинки с ваканцията на село и екотуризма. Какво е обаче да разчиташ на две кофички къпини за пари за хляб?
"Момчето не е отишло от хубаво в планината, отишло е от зор. Толкова години управниците не отвориха едно работно място, изхранваме се с боровинки, гъби и мляко", разказват жените от Света Петка. От млякото изкарват 4,80 лв. на ден, а печалба боровинките носят 20 дни в годината. След това? Задава ли си някой този въпрос?
За тези хора държавата отдавна я няма. Вече дори политиците, които ги агитират как да гласуват, рядко идват. Не само защото няма пътища и къщите са обезлюдени, а защото не могат да ги погледнат в очите. "Години наред слушаме лъжи, а е все едно и също", споделят жители на с. Дишлийци близо до гр. Мадан. Там няма аптека, не минава автобус, магазините отдавна са ударили кепенци. Хората изминават километри, за да си купят лекарства. А през зимата...

Не чуваме музиката на Орфей

отдавна. Проблемите ни направиха слепи за красотата на планината, споделя с болка кака Зейра, която въпреки болестите все още си купува сама лекарства. Други разчитат на кметския наместник, който изпълнява и такива поръчки. Черният път, водещ до махалата, е изпитание за шофьорите на линейки от маданската болница. Местните хора слушат за асфалта и го виждат само по телевизията. А за местни избори не им се говори. Политиката не им е на сърце. Дълго са лъгани. Не ги интересува кметът или наместникът от коя партия е, важното е да иска да направи нещо, да е добър човек, да помага. Ей на, прочели във вестника, че кметът на девинското с. Селча Венелин Иванов не е взел стотинка от заплатата си като управник, откакто е встъпил в длъжност. Всичките си пари давал за болни и бедни. Човещината е най-важна, останалото все някак ще го оправим, казват местните хора.
В малките родопски селца и махали часовниците са спрели. Тук-там ще видите силует на прегърбена баба, която човърка по градинката. Дядовците са все по-малко и обикновено погледите им са празни. Все чакат децата от града да наминат, за да им сложат в торбите каквото имат - тикви, картофи, фасул. Такова е земеделието в този район. Тютюнът е рядкост - трудоемък е, никой не го изкупува или го изкупува на смешни цени. Някогашните ниви с тютюн са засадени с картофи и фасул. Или са ливади за оцелелите кравички.
Животновъдство в истинския смисъл на думата няма. Защото хората нямат средства и възможности да отговорят на европейските изисквания. Все повече семейства се отказват да гледат крави - не защото не са им нужни, не смогват. Изхранването е трудно, изкупните цени на млякото - ниски, а и няма млади хора, които да помагат. "Трудно ни е да се оправяме сами", споделя леля Небия от близкото до Мадан с. Бориново. "Асфалтираха ни пътя, но какво от това - няма работа за децата, те бягат вече не към големите градове, а извън страната."
Такава е съдбата на стотици семейства в Родопите. Мъжете на средна възраст са на

гурбет извън България

Изпращат пари за жените и децата, които все още са тук и ровичкат земята. Гурбетчиите все още предпочитат да харчат изкараните пари тук, в Родопите, защото са свързани със земята и планината, а и с възрастните си родители. Връщат се, за да се порадват на семействата си. За разлика от обезлюдения Северозапад и Странджанско-Сакарския район, тук все още патриархалният живот задържа младите. Това е и причината хората да се съгласяват да работят за по-малко пари, отколкото в други райони на страната.
Собствениците на шивашки фирми и дребни предприятия от хранително-вкусовата промишленост са наясно с това и направо експлоатират работниците. Шивачки работят по 12 часа на ден за 400 лв. месечно. "Има работни места в града, търсим и шивачки, и технолози", казват с гордост управници в родопския гр. Мадан. Да, но става въпрос за онзи нископлатен труд, който е унижение за човека. И за онази криворазбрана пазарна икономика, благодарение на която семействата едвам свързват двата края, а собственикът на шивашката фирма има два джипа, хотел в Гърция и басейн на вилата. Хората мълчат, защото иначе могат да останат без работа и оцеляването да стане невъзможно. Все още има и недобросъвестни работодатели, които задържат с месеци заплати, има и такива, които завличат работничките. Никой не е в състояние да помогне на тези хора, за да си получат изработеното.
Гордостта на социализма в района на Мадан, Рудозем и Златоград -

рудодобивът едва-едва диша

Независимо от помпозните тържества и откриването на подземна връзка между мина "Върба-Батанци" и фабриката в Рудозем. Миньорските заплати не са мръднали с години, дори са по-ниски. В момента средното чисто възнаграждение за помощния персонал в рудниците в Родопите е около 350-400 лв. Миньорите на забоя вземат около 800-900 лв. средно, ако чистият метал в рудата е в норми, определени по незнайно какви критерии от ръководството на съответния рудник. Според работниците условията на труд са лоши, а техниката - на 50-60 години. "Заплатите могат спокойно да са поне със стотина лева по-високи, но работодателите не ги е грижа, държавата - също", обясняват местни синдикалисти. "Задържа ни ранното пенсиониране, макар че и то е под въпрос, в безизходица сме и търпим", споделя 43-годишен миньор. Припомня, че всички се бият в гърдите какво са направили за рудниците, но положението не е никак розово - има обгазявания, има и злополуки. Надява се да успее да се пенсионира и да се махне оттук жив.
И ако семействата на шивачките и миньорите от малките родопски градчета и села някак оцеляват, то в отдалечените селища и махали положението е за оплакване. Хората там са някак малки, сгушили се в дебрите на планината. Детските гласове са спомен, а болезнената тишина се нарушава само от кучешки лай. Пътеките са

буренясали като проблемите

на хората. А те са еднакви, също като надеждите им.
Картината е зловеща - сгради без покриви и без прозорци, пресъхнали чешми... Тук-таме сателитна чиния над къща, в която има живот. За да не са като кукувици старите хора. "Къде са другите", питам самотна възрастна жена. Някои са в болница, други събират сено или веят фасул. Намират се на работа, за да не полудеят от тишината. Може да видите баба, която вари казан с буркани - къпини или ябълки, за децата от града.
"Нашето свърши", казва баба Митка, която е на 88 г., но все още се оправя сама. Изпратила е на по-добро място двама сина и мъж. Внуците й са в Пловдив и София, рядко идват, обикновено на две години веднъж. "Не могат, разбирам ги, трудно им е." И на нея й е трудно. Дошла е в Родопите преди 70 години. До последните си дни ще бъде около семейното огнище и ще мисли как да помогне на децата.
Такива са родопчани. Дори да останат съвсем сами, за нищо на света няма да напуснат домовете си - те са тяхната крепост. Не искат да пречат на децата, а и животът в големия град ги съсипва повече от болестите, които носят в себе си.
Такива са родопчани. Търпеливо понасят всичко с надеждата, че нещата могат да се пооправят. Уви, всяка нова власт говори за приоритети в планинските райони, за подпомагане на малкия и семеен бизнес, но всичко остава на думи и хартия. Дори правилата, наложени в последните години, убиват труднодостъпните и откъснати и от Бога селца и махали. Животът в планината не е лесен. Последната зима го показа - осем и повече дни прекараха без ток жителите на родопски махали. През август пък воден режим ги тормози.
Приказките за селски и екотуризъм са прекрасни, но ако се вгледате в собствениците на къщите за гости, модерно строящите се екокомплекси, тузарските хотели и пр. туристически атракции, ще видите, че хората не са местни. Те са допълнение, обслужващ персонал. Продават набраните боровинки и гъби, сладка в бурканчета, квасено мляко, за да оцеляват.
Родопчани сигурно ще се оправят. Някой ден ще намерят изход за себе си. Може все пак да се изнесат от своята планина. Тогава Родопите ще осиротеят. Какъв ли ще е халът на държавата, която ще допусне това?