Народната песен е училище по българщина

Срещнах се с ВЕРКА СИДЕРОВА на тържество за проф. Асен Златаров, организирано от Фондация "Вигория". Там тя получи "Златна детелина" - поредна награда за приноса й при формирането на младите изпълнители, за способността да насърчава, да съветва, да подпомага и да предава любовта си към народната песен. Поднесох й китка момини сълзи - в знак на вълненията ми от нейните песни. Песните на Верка - широтата и топлотата на родната й златна Добружда. Нейната визитка - "Лале ли си, зюмбюл ли си". И "Години, усилни години"... Глас на славей - пее със сърцето и с душата си...
В отговор на букетчето широко и мило се засмя хубава и лъчезарна жена, която стопява разстояния и облива с радост общуването. Не мога да повярвам, че Верка Сидерова е влязла в 90-ата си година. Но вярвам, че е благословена. Подари ми автобиографичната си книга "Лале ли си". На един дъх я изгълтах и се запътих към дома й. Облечена с арабска дълга роба, певицата ме чакаше на входа на жилищния блок - истинска кралица. На народната песен. Жизнена и гостоприемна, Верка ме настани в хола си срещу ненагледния силует на Витоша и се потопих в звънката й реч. Тъй както като медовина се леят песните на Верка, тъй се лее и разказът й - за Добруджа, за родителите й, за бабите, за песните, за Държавния ансамбъл, за пътуванията й... Умна и интелигентна жена. Вълнува се от всичко, знае какво става у нас,  как е по света.

"Страдам, че бедните и безработните са много"

- Поздравления за книгата ти! Като я четях, те виждах и чувах!
- Говорех на Николай Мирчев, а той ме записваше. Предупредих го, че искам всичко да остане тъй, както съм го казала. Защото баба, която ме е научила на повечето песни, ми заръчаше: "А така, ей тъй ще пееш песента... Няма да я измудряш."
- Как минават дните ти?
- Отдавна съм пенсионерка, но не мога да седя без работа! Винаги си намирам занимание! Ако няма какво да правя, чета, решавам кръстословици - правя си гимнастика на нервните клетки. Любознателна съм. Обичам стихове, обичам и медицински четива, щото първото ми желание беше да уча за лекарка. Ама останахме рано без майка. Баща ми, колкото и да работеше, нямаше сили да ме издържа.
- Какво си запомнила от майка си?
- Мама я помня на стана. Тя никога не стоеше без работа. Мама е като Добруджа, тя е като България.
- На кого си кръстена?
- На баба Варвара, майката на баща ми Сидор. Той е руснак, от село Патладжанка в Бесарабия. На една от трите делти на Дунава е било това село. Баща ми идва тук, жени се за добричлийка и заобичва България. Говореше много добре български и казваше, че щом живееш в една страна, трябва да й говориш езика, да й спазваш законите.
- А от кого наследи трудолюбието си?
- От родния си край съм приела труда! Добруджанци бяха и сега са най-щастливи, когато работят. От Добруджа е всеки наш пети хляб. Там се ражда житото ни, но още и царевица, слънчоглед и най-вкусният добруджански боб. Смилянският боб боб да яде пред нашия! Плодородна е земята в Добруджа, но тя иска обич и работни ръце! Всичките ми роднини са работливи. Прекланям се пред трудолюбието на добруджанци! От много малка съм заработила. Мама тъчеше, а аз й навивах масурите. Обичах да слушам песента на нашия "спретнат" чекрък.
- Разкажи за баща си.
- Баща ми беше най-добрият машинист на селскостопански машини в Добруджа. Цели 30 години бе уважаван и ценен. Заради майсторлъка и честността му млади и стари се обръщаха към него с "бай Сидоре". Когато е на 28 години, трактор минава през него и едва са го спасили, окуцява, но продължава да работи. Казваше на шега: "Имам златен пирон в крака си." Истината беше, че имаше златен занаят и златно сърце. Беше добър, но строг. Обичаше ни, но само като спяхме ни галеше. Баща ми обичаше да чете. У нас имахме много списания - "Вокруг света", "Земля и люди".
- Сигурно от него си наследила ученолюбието!
- Така е! Завършила съм класическа гимназия в Добрич. Там учех латински, старогръцки, а италианският ми се отдаваше много. Като превеждах на Филип Кутев в Италия, Драган Тенев ми хвалеше италианския. Сетне учех и френски, и английски, бяха ми от полза при пътуванията на ансамбъла по света. Обичам езиците, но се прекланям пред нашия, пред българския!

Ако щете вярвайте, силно развълнувана, Верка Сидерова тук издекламира цялото стихотворение на Вазов за българския език. Рече тъй: "То е скъпото ни завещание от народния поет. Грехота е, че не си знаем езика, че не си го пазим, че го задръстваме с чуждици. Защо трябва да казваме, че отиваме на "пикник", като имаме хубавата наша дума "излет"!"

- А хубостта и дълголетието от кого са?
- Всички в бащиния и маминия род са хубави и дълголетни. Само мама живя 47 години. Почина от мъка. Отиде си 40 дни след като най-голямата ми сестра се омъжи и остана в Румъния.
- Но вие всички сте живели в Румъния.
- Да, тъгите на Добруджа са и моята съдба. Там завърших началното си обучение. Българите бяхме много здрава, силна, скупчена общност. Отбелязвахме нашите празници, особено Деня на Кирил и Методий. Тогава румънците ни освобождаваха от училище. Запазихме си традициите, езика, песните. Затуй ти надписах книгата си така: "Народната песен е училище по българщина!" В песните ни беше и радостта, и мъката. А ние даже и радио нямахме. Имахме стар, повреден грамофон и една плоча "Либе, либе..." Грамофонът спираше, запъваше се, та все аз го навивах.
- От кого научи най-много песни?
- Всички в рода ми пееха. Голямо е кълбото от песни, които се пееха от моите роднини. Но от баба ми Елена, майката на мама, съм научила повечето си песни, а тя пък ги знаеше от своята баба. Баба Елена е виновна да съм това, което станах. Тя ми даде "хляба в ръцете".
- Какво е за теб песента?
- Всичко! Без песните си не мога! Те са все в мен, в душата ми. Изплуват в мозъка ми с текста, с музиката. Изживявам песента, представям си картина, виждам Добруджа. Когато съм най-кахърна, най-угрижена, идва ми песен на устата. И запявам весела, игрива песен. Понякога си мисля: абе аз нормална ли съм?
- За какво най-много те боли днес?
- Боли ме, че животът у нас стана труден и тъжен. Страдам, че бедните и безработните са много. Боли ме, не се оправяме. Боледувам за Русия, боли ме за промененото отношение на управниците ни към Русия. Добре е да си спомним Тютчев: "Умом Россию не понять,/ Аршином общим не измерить./ У ней особенная стать -/ В Россию можно только верить!"
- В кого вярваш ти днес, на кого разчиташ?
- Чувствам се богата на живот, на години. Всекиму пожелавам моето дълголетие! Всички от Ансамбъла (Ансамбъла за народни песни и танци "Филип Кутев"), в който бях 30 години, бяхме като апостоли на нашето народно творчество. Затова сега съм богата на обич и признание. Имам всички големи наши награди. Помагат ми хората, които ме обичат. И аз помагам на всеки, който ме е потърсил.
Цял живот съм била безпартийна, макар че съм била с лява ориентация. След пожара на Партийния дом брат ми Васил даде пари за възстановяването му, а беше възрастен, с една саката ръка. Засрамих се! И чак тогава станах член на БСП. Искам, надявам се партията да оправдае доверието ми!
- Твоето завещание?
- Баба ми казваше, че "докато гледецът гледа, все ти се живее", пък на мене все ми се пее. А когато замлъкна, искам да съм там, в Добруджа, където са мама, тате и близките ми хора. И да ми сложат едно пиленце с отворена човка, та да ми пее! Знам, че и тревите, и цветята над мен пак ще пеят!

Верка Сидерова раздава автографи на представянето на автобиографичната си книга "Лале ли си"